1. Житейски и творчески път на Пенчо Славейков
Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Учи в родния си град и в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител.
През януари 1884 г., след като заспива върху заледената Марица след невинна детска игра, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения — затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно.
Студентските си години прекарва в Лайпциг (1894). През този период сътрудничи редовно на сп. „Мисъл“ и на сп. „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, стихосбирката „Епически песни“ (1896), първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“ (1907).
Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим — 3 месеца. В края на май 1912 г. пристига в малкото курортното градче Брунате, разположено между езерото Лаго ди Комо и град Комо (Италия), където на 28 май умира.
Костите му са пренесени в България едва през 1921 г. На погребението му в София проф. Боян Пенев произнася: „Един голям поет живя като чужденец между нас, охулен и отречен... Днес ти си нашата жива съвест“.
2. Място в литературната история
Основоположник на българския модернизъм – същностно нов етап в развоя на следосвобожденската литература. С подчертано философска проблематика на творбите си Славейков поставя началото на естетическия индивидуализъм. Според това литературно течение човекът е откриван и изобразяван в качеството си на личност, т.е. притежава самостоен свят, автономен и уникален – свят, който не се подчинява на историята, на социалните отношения, на нормите на предмодерната общност.
Водещи теми и идеи са преживяванията на индивида, възможността на човека да избира своята съдба, деятелността и стоицизма в справянето с житейските изпитания, осмислянето на земния път като част от същинското духовно съществуване на индивида във вечността.
Пенчо Славейков влиза в конфликт с Вазов, когото обвинява в тенденциозно литературно говорене.
