Символизмът и стихотворението „В часа на синята мъгла”
А) творческа история
„В часа на синята мъгла“ е едно от последните стихотворения на Пейо Яворов.
Публикувано е в сп. „Художник“ през 1909 г.
През 1910 г. е поместено в антологията "Подир сенките на облаците".
В писмо до своя приятел Боян Пенев Яворов споделя: „Аз се топя като тебе в горещините или сядам надвечер при прозореца, гледам децата, които играят на улицата, и като си въображявам една бяла брада, нареждам: „Деца,... / Разръфани и прашни, вечерния хлад / най-сетне ще ви лъхне...“
В последните месеци от живота си през 1914 г. поетът написва посвещение на племенниците си – децата на неговата сестра Екатерина.
Б) композиция
Състои се от три строфи, съдържащи по 12 стиха.
Във всяка строфа е представен момент от природния кръговрат – символ на етапите от постоянния житейски цикъл (утринта и пролетта са знак за детството; "прижурещото" слънце "по пладне" – за зрелостта на човешкия живот; "вечерният хлад" и "синята мъгла" – за наближаващия край).
Стихотворението е изградено като обръщение на лирическия говорител към играещите деца (глаголните форми и местоименията са във 2. л., мн. ч.).
Действителният адресат е лирическият говорител, който се изповядва пред самия себе си, споделя своите тъжни прозрения и философски размисли за преходността на човешкото битие.
В първата строфа погледът на лирическия говорител само привидно е отправен навън, докато мислите му са насочени към спомените, които го потискат: „спомени придавят гърд“. Светът отвъд разделителната линия на прозореца се отличава с динамика – безгрижната детска игра в пролетното утро. Героят е обхванат от скептицизъм, че няма нищо вечно в преходното човешко съществуване („Един ли цвят пред моите очи увяхна?“). Първата строфа завършва с признанието на обезверения човек, ненамерил нравствени устои сред ценностния хаос: „Деца, боя се зарад вас“.
Във втората строфа лирическият говорител възприема живота като безсмислена пиеса, а себе си – като отегчен зрител, който чака с иронична „горестна усмивка“ да се спусне завесата.Смъртта не е мистична свръхреалност, за която самотният човек копнее, а небитие – раздяла с всички илюзии.
Третата строфа проследява неумолимия ход на времето. Във финалните стихове отново присъства образът на прозореца, с което се затваря композиционната рамка.В) опозиции
- утрото на пролетния ден – вечерта, символ на близкия край;
- играта на децата, израз на бликащата енергия – душевната умора и безсилието;
- изгарящият "пек" на пламенните страсти – "вечерният хлад" на разочарованията;
- "безсмисленият крясък", изразяващ желания, стремежи – поражението в двубоя с живота.
Г) художествени средства
- метафора – "душите болни";
- алитерация – "разръфани и прашни";
- символи – на тленното и преходното – прахът; синьото в контекста се свързва с внушението за хлад, студенина; мъглата поражда усещането за тайнствено пространство, непрогледност, неяснота, хаос. Тя е своеобразно було, което скрива земния свят и го прави непознаваем. Булото в поезията на символистите е знак на заблудата, измамата на сетивата.
- сравнения на мъчителния спомен с въглен – "забита и прекършена стрела".
Д) символизмът и стихотворението „В часа на синята мъгла“
Творбата е лирически размисъл за кръговрата на човешкия живот, изразен чрез символистичната образност;
„Синята мъгла“ е символ, изразяващ очакването за края на живота и същевременно състояние на неяснота, многозначност и безответност.
Стихотворението е печална изповед, откровение на мъдрия човек, адресирано към тези, които ще извървят неговия страдалчески път.