,,Обесването на Васил Левски"

Обесването на Васил Левски

О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?

Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.

Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.

Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.

Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.

Последната стихотворна творба на Ботев е отпечатана в "Календар за 1876 г." под портрета на Васил Левски, като първоначалното заглавие е „Дякон Васил Левски”.
Художественият текст вероятно е създаден в края на 1875 г., тъй като не е включен в стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботева и Стамболова”, отпечатана по-рано през същата година.
Единственото стихотворение, от което има запазена чернова в личното тефтерче на автора.

Утвърджава основна тенденция в българската възрожденска литература – назоваване, което носи историческа достоверност и откроява личностно присъствие.
Акцентира върху страданието и трагизма /обесването е варварски, нехуманен, насилствен акт по отнемане на човешкия живот/.

Творбата се състои от пет четиристишни строфи.
Чрез директното обръщение към България първият и последният стих имат функция на своеобразна рамка: “О, майко моя...” – “...навяват на теб скръб...”.
Циклична композиция

Отделен му е само един стих, но чрез него се подчертават различни характеристики от образа му (различните значения на числителното „един“ – единствени, един от многото, самотен; аналогия с Христос). От Ботев започва митологизацията на Левски.
Значимостта на героя е откроена чрез безмерната скръб, която е обзела света на родното. Бесилото е единственият пространствен ориентир в света на пустотата, средоточие на силата, символ на саможертвата и изкуплението.

Свят на страданието, на безпомощността и безнадеждността.
Зимата раздвоява своя смисъл между конкретното си значение и символното си значение, което я свързва със смъртта.
Гарванът и вълкът според митологичните представи са посредници между света на живите и света на мъртвите, но тук са загубили митологичния си ореол и отново са се върнали към статута си на хищници.
Лишен от активност, населен единствено от старци, жени, деца.

Основна е ситуацията на оплакване. Открояват се два централни образа: на Родината майка и на Сина. Загубата на Сина предизвиква екзистенциална криза в българския свят.
Пространството е лишено от своите вертикални измерения, в него се създава усещането за пустота, за безбрежност.
Единствената вертикала е „бесилото“ – „силов център“ на творбата, символ на саможертвата и изкуплението.
Светът е графично изграден, той е озвучен от стенанията, молитвите и писъците (градацията молят – плачат – пищят).

Майката е адресат на първото и на последното Ботево стихотворение, но в първото е родната майка, а тук – родината майка. Родината е майка с осиротяла душа, страда за единствения си Син, който придава смисъл и сила на българския свят.
Образът на майката отключва и заключва кръга на двадесетте Ботеви стихотворения – от образа на майката изповедник в „Майце си“ преминава през „майка юнашка“ в „На прощаване“, за да кулминира в образа на майката родина в „Обесването на Васил Левски“.
Изказната форма създава усещане за съпричастност.

Има свидетелска позиция, което още по-силно подчертава невъзвратимостта на случилото се.
Присъединява своя глас към страданието, обзело българския свят.

Реши теста